Ибн Сауд

Когато след дълга пауза поради стачка отново излиза патинираният вестник „Таймс“, журналистите в различни страни отразяват най-интересните събития, станали по време на стачката. На една от страниците са отбелязани по-незначителните събития. Там може да се прочете: „Преди два месеца един от шейховете на владетелската фамилия на Саудитска Арабия прекарва ваканцията си в Лондон. По време на престоя си той купува автомобил «Ролс-Ройс-Корниш» — специална поръчка, на стойност няколко десетки хиляди фунта, наема и шофьор. Когато престоят му завършва, шофьорът отвежда шейха на лондонското летище, придружава го до вратата на чакалнята за «особено важни личности» и го запитва какво да прави с колата. Отговорът е: «Задръжте я.»“
Отпечатани са и новини, пристигнали от Ню Йорк. През средата на седемдесетте години на най-скъпото място в Ню Йорк, на петия радиален булевард, гръцкият корабен магнат Онасис построява небостъргач. Луксозната постройка е наречена кула „Олимпик“, същото име носи и гръцката самолетна компания, контролирана от Онасис. Изключително скъпите апартаменти на кулата „Олимпик“ могат да се заемат само от добре подбрани наематели. Един от първите е саудитският поданик, чието име е почти неизвестно. Нарича се Аднан Хашогджи. Баща му е придворен лекар на основателя на днешната владетелска династия на Саудитска Арабия Ибн Сауд, следователно е доверено лице на семейството. Благодарение на това на сина му е възложено закупуването на оръжие за страната — и само от комисионите той натрупва няколко милиарда долара.
От тлъстите „трохи“, паднали от масата на фамилията Сауд, министър Хашогджи наема цял етаж в кулата „Олимпик“ и обзавежда повече от дузина стаи със скъпи шедьоври, макар и малко безвкусно. Към апартамента има покрит плувен басейн. Няколко дни след като се настанява, за обща изненада Хашогджи съобщава на предприятието, занимаващо се с поддържането на небостъргача, че желае да наеме и етажа под жилището си, който смята да държи празен. Когато го запитват за подбудите на тази странна постъпка, той отговаря: „Страхувам се да не би изолацията на басейна да е некачествена и водата да намокри тавана на жилището под мене. Не искам да причинявам неприятности на никого.“
През 1980 г. в Саудитска Арабия официално съобщават, че чистият доход на страната надхвърля 80 милиарда долара, от които 12 милиарда не знаят за какво да похарчат. Затова решават да изградят сред пустинята нови, свръхмодерни градове и за да ги снабдят с вода, да построят съоръжения за десет милиарда долара за обезсоляване на морската вода. Когато един американски журналист запитва финансовия министър на страната — който, разбира се, е от членовете на владетелската фамилия — не е ли разточителство едно такова начинание, отговорът е следният: „При нас това не играе роля. Спомнете си, че ние бяхме склонни с взрив да откъснем ледените планини от Антарктида и да ги докараме с грамадни кораби-влекачи до нашите брегове. И за тава бяхме съгласни да похарчим 10 милиарда. Но не намерихме корабна компания, която да се съгласи да ги докара. А и американците ни казаха, че докато стигнат до горещите арабски брегове, голяма част от тях ще се стопи по пътя.“
През 1980 г. в Риад, столицата на Саудитска Арабия, се строи новият дворец на ръководителя на владетелската фамилия, на боледуващия тогава крал Халед. Сътрудниците на десет световно известни английски, американски и френски архитектурни бюра, облени в пот, работят плановете. Изпотяването се дължи на това, че Халед предварително определя на архитектите с модерен вкус стила и вътрешното обзавеждане на двореца.
Изискването е съвсем просто. В намиращия се в средата на пясъчното море изкуствено водоснабден, превърнат в оазис град Риад трябва да бъде построен дворец, копие на версайския дворец на френския крал Слънце — но по размери малко по-голям от оригиналния.
От проектантите се изисква вътрешното обзавеждане да е с мебели от епохата на Луи XIV и Луи XV. А трапезарията, в която 2000 гости да могат да ядат поднесените им деликатеси съобразно със старите традиции — с ръце, — да бъде увеличено копие на вер-сайския световноизвестен Огледален салон. Освен това в пустинния „Свръхверсай“ според кралските изисквания трябва да се разположат една ултрамодерно обзаведена комплексна болница, една казарма, подземно скривалище, осигурено срещу атомни нападения, и десет киносалона.
След всичко това едва ли ще направи впечатление, че в централния салон на личния самолет тип „Боинг“ на крал Халед има грамаден килим за молитва, поставен върху въртящо се съоръжение, вградено в пода на самолета. То обръща килима към Мека, независимо от това в каква посока се движи самолетът. Тези епизоди дават само бледа представа какво място се полага на саудитската кралска фамилия днес в света на свръхбогатите. Личното имущество на един Рокфелер, Форд или Онасис — въпреки различните фондации и банкови хитрости, не може с пълна точност да се знае, но все пак може да се прецени. В Иран заграбеното от династията Пахлави лично имущество дори и приблизително не може да се прецени поради избледнялата граница между държавната и императорската собственост — но могат да се предположат действителните му размери и с числа да се изрази стойността на спасеното в чужбина имущество.
За потомците на Ибн Сауд числата не означават вече нищо. Юридически страната тук е лична собственост на краля. На практика има разлика дотолкова, доколкото може да се говори за собственост не на един човек, а на фамилията Сауд. На всичко отгоре към това съществуващо, но неизразимо с числа богатство се прибавя и една навярно много по-голяма от това стратегическа стойност, която винаги може да се превърне в звонково злато.
Десетилетия наред Съединените щати и най-развитите капиталистически страни се намират в такова положение, че снабдяването им с петрол — всъщност и целият им стопански живот — зависят от близко- и средноизточния петрол.
А на територията на Саудитска Арабия има най-много петрол. Иранската революция показа, че Америка и Западна Европа могат да живеят и без иранския петрол. Същото би било, ако в резултат на някакъв обрат биха намалели доставките на която и да било друга близкоизточна страна. Саудитска Арабия обаче прави изключение. Тя е най-големият производител и най-големият износител. На картата на петролната пирамида потомците на Ибн Сауд са посочени в основата, върху която се изграждат другите етажи на цялата пирамида. Ако някаква пустинна пясъчна буря отвее нанякъде синовете и внуците на Ибн Сауд, в същият момент дори не бихме могли да си представим икономическите и политическите последствия за западния свят.
И това е само част от имуществото на фамилията Сауд, което не може да се изрази с числа…
Историята на формирането и разрастването на фамилията и на имуществото принадлежи към най-фантастичните глави от хрониката на свръхбогатите.
През есента на 1901 г. четиридесет бойци на камили напускат град Кувейт, на брега на Персийския залив. Камилите се отправят към безкрайното пясъчно море във вътрешността на Арабския полуостров. През деня вятърът развява зеленото знаме начело на малкия керван. През студената пустинна нощ на върха на пръта на знамето поставят и една петролна лампа. Керванът се води от висок, мършав младеж на двадесет и една години, който по това време вече е ветеран на внезапните нападения в пустинята. Името му е Абдул Азиз ибн Абдул Рахман ал Файсал ал Сауд. Привържениците му го наричат само Ибн Сауд. Той е прогонен шейх на една лишена от власт пустинна владетелска фамилия.
Планът в главата на Ибн Сауд, който препуска начело на четиридесетте бойци на камили, изглежда като кошмарен сън. Той решава да се скрие с хората си в най-безлюдната част на Арабската пустиня, която бедуините наричат „Празна област“ и която всеки керван заобикаля. Ибн Сауд мисли да се скрие с хората си за известно време в безлюдната пустиня, а след това в някоя удобна нощ да нападне град Риад. Той и по-рано е бил столица на пустинната държава на фамилията. Оттук вождът на съседното племе Ибн Рашид е прогонил Ибн Сауд.
В началото на века град Риад е заграден със стена, както всеки град в пустинята през библейски времена. От хилядолетия тук нищо не се променя, освен религията. В къщите, изградени от кирпич, живеят не повече от пет хиляди души. Кралският дворец, също е построен от кирпич. От околните сгради той се различава само по големината си. Дори градските стени са от трамбована глина, а също и крепостта, където живее с хората си управителят Адслан, пазещ властта на Рашид.
Четиридесетте бойци напускат „Празната област“ и през една гореща нощ достигат до стените на града. Хората на Ибн Сауд се прехвърлят през глинената стена и нахлуват в жилището на наместника. Те пленя-ват обитателите на харема и пазачите. Управителят не е в жилището, а в крепостта. Затова нападателите трябва да дочакат сутринта. Когато Адслан и придружаващите го излизат от крепостта, започва щурмът.
Прозвучават само един-два изстрела. Борбата протича тихо, с ками и ятагани. Битката трае само половин час. Адслан и гарнизонът му, който се състои от не повече от сто души, са избити. Риад отново е в ръцете на саудитците.
Със завладяването на града Ибн Сауд си осигурява ценно време, за да си отдъхне. Той успява да организира бедуинските племена, които пасат стадата си в околностите на оазисите и които се скитат из безкрайната пустиня, заобикаляща града. Така спечелва време да се подготви за поход в пустинята с библейски бойни средства, който се проточва почти до Първата световна война. Рашид и неговите хора също всяка година атакуват саудовците, за да сломят властта на фамилията и да завладеят отново Риад, „стратегическия център“ на имението им. Нападенията обаче все повече отслабват и бедуинските конници на Ибн Сауд завладяват все по-големи територии. Настъпленията си те извършват в две посоки. Едното се насочва към Персийския залив, а другото към онези територии, които са окупирани от отслабващата все повече турска империя, „болния човек на Европа“. В началото на десетте години на нашия век Ибн Сауд вече е безспопен господар на вътрешната, пустинната територия на грамадния Арабски полуостров. Не успява да завладее само крайбрежните шейхства, които поддържат връзка с външния свят и привличат колониалните му амбиции.
Завладяването на пясъчната пустиня означава същевременно и това, че най-суровата и най-нравствената секта на исляма, уахабитите, налагат господството си над пясъка. Сектата Уахабити е основана през XVIII век от някой си Мохамед ибн Абдул Уахаб, религиозен реформатор. Същността на неговото учение е, че трябва да бъдат отхвърлени всички суеверия, обичаи и други подобни, които с векове замъгляват оригиналните религиозни тези на пророка Мохамед. Трябва да се върнат към корана, който според религията Аллах сам е диктувал на Мохамед. Според корана трябва да се живее строго, да се избягват всякакъв лукс, скъпите дрехи, тютюнът и спиртните напитки и всякакво друго влияние. Към 1750 година Абдул Уахаб получава подкрепата на прародителя на Ибн Сауд, тогавашния саудитски племенен вожд, и в действителност уахабитската реформация избухва от дълбочината на пустинята. Дотолкова силно, че турският султан нарежда на владетеля на Египет, принадлежащ по това време на турската империя, да разгроми съюза между уахабитите и саудитите. След продължителна и тежка война в пустинята египетските армии отблъсват атакуващите под зеленото знаме на пророка саудитски бойци, а също така ограничават и влия-нието на уахабитската секта на малка територия. След това следва нападението на Ибн Рашид и заточението на саудитската фамилия.
Сега след успешното нощно нападение на Ибн Сауд и 40-те бойци срещу Риад положението се променя. На прага на Първата световна война отново се развява зеленото знаме на уахабитите над пясъчното море във вътрешността на Арабския полуостров.
По това време англичаните започват да се съобразяват със съществуването на фамилията Сауд. На първо място, затова, че след избухването на Първата световна война турската империя става съюзник на Германия и Австро-Унгария. Английското външно министерство и тайната служба решават че под лозунга за независимост арабските племена трябва да се разбунтуват срещу турците. Английската тайна служба изпраща двама агенти на арабска територия. В лагера на Ибн Сауд пристига капитан Шекспир (той няма нищо общо с писателя на драми и в края на името му липсва буквата „е“: Shakespeare).
На крайбрежните територии и преди всичко в свещения град Мека се озовава Лорънс, по-късно станал легендарен полковник. На тези територии господар е Хюсеин, който носи титлата „шерифът на Мека“. (Неговите потомци впрочем стават владетели на Йордания.) Хюсеин е арабин, коренно различен от Ибн Сауд. В сравнение със саудитите, живеещи суровия живот на бедуините в пустинята и привърженици на строгото учение на уахабитите, той е изискан, живее в разкош и принадлежи към арабските благородници, които поддържат непрекъснато връзка с двора на султана. В Лондон недвусмислено смятат Хюсеин за „човек на бъдещето“ и за техен истински съюзник. Това показва и фактът, че Шекспир купува за 5000 фунта месечно подкрепата на Ибн Сауд, който държи под своя власт цялата вътрешна територия на Арабския полуостров. А в същото време полковник Лорънс плаща 20 000 фунта месечно на Хюсеин, шерифа на Мека. До октомври 1917 г., почти до края на Първата световна война, изглежда, че Хюсеин ще стане господар на Арабия. Полковник Лорънс като офицер на английската тайна служба язди в арабски дрехи начело на армиите на шерифа на Мека и на път към Палестина завладява големи територии от турците. Когато Лорънс по пътя за Палестина стига в град Акаба, шерифът се провъзгласява за „крал на Арабия“.
През следващите няколко години след Първата световна война положението не се променя. Ибн Сауд дълго време се колебае дали да рискува и нападне Мека.
В края на 1925 г. уахабитските конници потеглят към Мека. Те първо нападат богатия планински курорт град Тайф, намиращ се на 60 километра от свещения град. Задигат всичко, което може да се вземе, и съ-сичат 400 души. Хюсеин е още в Мека, в двореца си, но вече знае, че е загубил господството си над Арабия. Начело на един керван той тайно се скрива в пристанището на Акаба и англичаните го пренасят на остров Кипър. Неговият син Абдулах става първият владетел на кралство Йордания.
Зеленото знаме на уахабитите се появява по улиците на Мека. Бойците на Сауд се заемат с „прочистването“ на свещения град. Те унищожават преди всичко украсените гробове, събарят украсата на джамиите, счупват всички музикални инструменти и картини, изобразяващи човек. Две седмици по-късно Ибн Сауд начело на гвардията си лично влиза в Мека, а малко след това се провъзгласява за „крал на Саудитска Арабия“.
Ражда се страната, в която по-късно петролът се влива като пороен дъжд. Но в нея все още се строи с трамбована глина, господствуват древните закони на пустинята и всъщност страната е просяшки бедна.
Ковчежникът шейх Абдулах ал Сюлейман (когото 20 години по-късно наричат финансов министър) е доверен приятел на Ибн Сауд. Касата представлява дървен сандък с железни панти, в който държат талери с лика на Мария Терезия и който Сюлейман нощем скрива под леглото си. Източник на доходи всъщност е свещеният град Мека, където от четирите посоки на света се стичат поклонниците на исляма. Пътят за свещения град струва скъпо (без да се имат предвид най-бедните, които пешком и просещи изминават дългия път). За „добри финансови години“ се смятат онези, през които пристигат много поклонници. Така няколко години след завладяването на Мека по 100–150 хиляди поклонници посещават свещения град. За кралството на Ибн Сауд икономическата криза през 1929 г. означава просто, че намаляват поклонниците, и затова дървените сандъци на Сюлейман зеят празни.
Няколко години след мизерията, в началото на тридесетте години, на хоризонта започва да се появява възможност за добив на петрол, макар че тогава още никой не предполага, че пясъчните пустини на Саудитска Арабия може да се превърнат във финансов и стратегически център на цялата международна петролна търговия.
Историята започва с това, че един английски авантюрист на име Франк Холмс през 1923 г. за няколко хиляди фунта получава разрешение от Ибн Сауд да търси петрол. Проучванията му обаче завършват с неуспех. Холмс напуска Саудитска Арабия и продължава да сондира на Бахрейнския остров. В продължение на около пет години изследванията му и тук не дават резултат. Големите петролни монополи „Стандард Ойл“ в ръцете на фамилията Рокфелер и ръководеният от Детердинг англо-холаднски „Ройъл Дъч Шел“ през тези години се борят за разпределянето на „света“, по-точно казано, за разпределянето на петролната търговия и затова Бахрейн и саудитската пясъчна пустиня не ги интересуват много.
Положението се променя донякъде едва тогава, когато Рокфелер и едно от дъщерните му предприятия — „Стандард ойл ъф Калифорния“, срещу 50 000 долара получават правото да търсят петрол и след пет безуспешни години черното злато извира изпод земята на острова. В очите на геолозите това увеличава вероятността, че и под пясъците на саудитци също се крие петрол. Англичаните се „събуждат“. Компанията „Бритиш Петролиъм“, голяма част от която се намира в държавни ръце, изпраща свои специалисти, за да преговарят с Ибн Сауд (който е не само крал, но едновременно и собственик на всички съкровища в страната) за купуването на една концесия.
По странен начин англичаните се сблъскват с един свой бивш агент, изпратен още през 1917 г. в Саудитска Арабия. Името му е Филби и навремето те му поставят задача да разубеди Ибн Сауд да не напада шерифа на Мека. Филби е странен човек, той чувствува необяснимо влечение към бедуинския живот. Той не изпълнява задачата, скарва се с английската шпионска служба. Сприятелява се с Ибн Сауд и приема мохамеданската религия.
Сега, когато агентите на „Бритиш Петролиъм“ се явяват в двора на Ибн Сауд, те срещат Филби, скрит под арабски дрехи. Опитният агент на тайната служба, разбира се, знае, че срещу предишните си стопани трябва да търси нови покровители. И без колебание се поставя в услуга на американците. В случая собственик на бахрейнското петролно откритие — „Стандард ойл ъф Калифорния“ (съкратено „СОКАЛ“), са американците. Филби добре познава начина на мислене на Ибн Сауд. Известни са му и финансовите методи на стария ковчежник, шейх Сюлейман, и съобразно с това той влияе на преговарящите страни. Когато узнава, че „Бритиш Петролиъм“ иска да заплати на Ибн Сауд в индийски рупии сумата, предвидена за разрешение за търсене на петрол, той веднага се свързва с представителите на „СОКАЛ“. Съветва ги да предложат на шейх Сюлейман да му заплатят с британски имперски златни монети. Това предрешава въпроса. Сключват сделката. В един майски ден в глинения дворец на Ибн Сауд, в присъствието на седящия на трона крал шейх Сюлейман започва да чете текста на споразумението: Споразумение за търсене на петрол за срок от 60 години. Годишен наем 5000 жълтици. Веднага заем на краля от 30 000 жълтици. Ако намерят петрол, по една жълтица срещу всеки пет тона петрол. От спомените на Филби знаем, че този следобед е особено горещо, а по това време дори и кралският дворец не познава климатичната инсталация. Ибн Сауд заспива на трона, докато шейх Сюлейман с монотонен глас чете текста на споразумението. Той се събужда едва накрая, когато четенето свършва и в салона настъпва тишина. Тогава повдига ръка и се обръща към Сюлейман. „Добре — казва, — имай доверие в аллах, и го подпиши.“ Три седмици по-късно на хиляда километра от Риад, в град Джида, на брега на Червено море, в дома на Сюлейман на грамадна маса седят пратениците на „СОКАЛ“, а на другата страна — Сюлейман. Зад него са няколко слуги и вече добре познатите сандъци, обковани с желязо. Американците с мъчителна бавност броят една по една 35 000 жълтици, а на другата страна хората на Сюлейман слагат златото в сандъците.
Това са първите пари, които Ибн Сауд получава (и то не за петрол, а за правото да се търси петрол). Американците основават акционерно дружество, в което решителна роля играе „СОКАЛ“ и чрез него Рокфелеровата империя. След неколкократно променяне на името накрая се спират на името Арабско-американска петролна компания. (Съкратено на английски: „АРАМКО“.) Оттогава тези шест букви навлизат в историята на световната икономика и на международната петролна борба.
През първите години отначало не се случва нищо. В подножието на един хълм американците създават първия петролен град Джебел Дахран, защото техните геолози смятат, че най-вероятно е на това място да има петрол. Но до края на 1937 г. не откриват нищо и изследователите почти са склонни да прекъснат работата.
Тогава в хода на събитията се намесва случайността — или по-точно онази необходимост, която понякога се появява под маската на случайността. Американските сондьори на петрол приемат като странична услуга да изградят артезиански кладенци на няколко места в бедната на вода страна. През декември 1938 г. Ибн Сауд ги моли да построят няколко кладенеца и в околността на Риад. Американските инженери пристигат — и двама от тях от любопитство посещават един естествен кладенец, който бедуините познават под името „Аин Хит“. Това е кладенецът, с чиято вода преди 37 години Ибн Сауд и четиридесетте му бойци за последен път поят камилите си, преди да се прехвърлят през стената, заграждаща града.
Кладенецът „Аин Хит“ е естествено образувание: не е известно кога се е образувал, появява се на бял свят при срутване на тавана на една подземна пещера, изпълнена с вода, в резултат на ерозията и естественото движение на земята. Кладенецът всъщност е естествен кратер, дълбок 30 метра, на дъното на който блести водното огледало. От страна на кратера издълбават стъпала, за да могат камилите да слизат до водата по полегатата серпантина. Двамата инженери от любопитство влизат в кратера, за да опитат водата, която от векове ползват поклонниците в пустинята. С широко отворени очи те оглеждат наоколо в дълбочината на кратера и веднага забравят водата. Пръстенът около водното огледало е образуван от същите скали, под каквито година преди това на Бахрейнския остров инженерите на „СОКАЛ“ намират петрол.
Геолозите веднага правят извод, че щом като в околностите на Риад на 30 метра под земята се крият същият вид скали, както на Бахрейнския остров — петролът не може да е далече.
От този момент започват с нов замах да търсят и броят на сондажните кули се увеличава и в околността на Джебел Дахран.
През март 1938 г. изпод земята потича първият петрол в Саудитска Арабия, а през май 1939 г. край бреговете на страната се появява първият петролен танкер.
Четири месеца по-късно обаче започва Втората световна война. Положението на международния петролен пазар се променя и нито един американски танкер не може да рискува в дългия и опасен път до Персийския залив. За златния дъжд все още трябва да се чака.
В дървените сандъци на Сюлейман златото отново се свършва. Петролът още не носи пари, а и поклонниците изчезват през войната. По върховете на американската власт обаче вече предугаждат, че през годините след войната пясъчната пустиня може да се превърне в чисто злато. В началото на войната президентът Рузвелт в официално писмо съобщава на тогавашния си външен министър: „Заявявам, че от гледище на националната сигурност на Съединените щати защитата на Саудитска Арабия е жизнено важен въпрос.“ (Този израз звучи точно така, сякаш са го писали 40 години по-късно.)
За интереса на американците говори и поканата, отправена в края на войната от президента Рузвелт към Ибн Сауд, който дотогава не е напускал територията на Арабския полуостров. Когато Чърчил научава за това, той преценява, че не бива да изостане от американските си конкуренти, и спешно заявява, че и той кани Ибн Сауд.
(Характерно е обаче, че до последния ден на конференцията в Ялта Рузвелт пази в тайна от Чърчил проектирания разговор с Ибн Сауд.) Американският разрушител „Мърфи“ закарва краля до „Голямото горчиво езеро“ в средата на Суецкия канал, където Рузвелт го очаква на един крайцер. На палубата на „Мърфи“ опъват шатрата на владетеля. За най-голяма изненада на капитана на кораба докарват 48 живи овце и изграждат специален резервоар за вода, защото Ибн Сауд пие вода само от извора в Мека. Срещата, може да се каже, е сполучлива, поне от гледище на американската петролна политика. Като прощален подарък парализираният Рузвелт подарява една от резервните си инвалидни колички на бързо остаряващия и вече трудно движещ се саудитски владетел. (Количката се оказва малка за едрото тяло на Сауд и затова той никога не я използва, но до смъртта му я държат на малък подиум в отделна стая в риадския кралски дворец.)
Скоро след това Чърчил също се среща с владетеля, но те взаимно се ненавиждат. Причината е, че Чърчил постоянно пуши пурата си в присъствието на краля и консумира голямо количество коняк, като не се съобразява, че уахабитските предписания строго забраняват това. (Рузвелт, въпреки че е страстен пушач, по време на преговорите не запалва нито една цигара.)
При срещата с Чърчил се случва неприятност и с подаръците. Британският министър-председател подарява на Ибн Сауд кутия с парфюми, която струва едва сто фута. А Ибн Сауд му отговаря със саби, обсипани със скъпоценности, с необработени диаманти и с истински перли. Изпаднал в неудобно положение, Чърчил заявява, че неговият подарък е само „аванс“ и скоро с някой английски кораб ще изпратят великолепна кола „Ролс-Ройс“ на Ибн Сауд.
След срещите — по-скоро парадни, отколкото с действителна политическа стойност, Ибн Сауд се връща във все още бедната си страна. Една година по-късно обаче, когато започват доставките на петрол, в сандъците на Сюлейман се изливат десет милиона долара — все още в злато. Пет години след свършването на войната, в 1950 г., Ибн Сауд вече получава 250 милиона долара годишно, а през 1953 г. — в годината на смъртта му — близо 300 милиона. Тези пари все още влизат в сандъците на Сюлейман, защото страната е собственост на Ибн Сауд и възнаграждението, плащано от АРАМКО, е част от неговото лично имущество. Саудитска Арабия продължава да няма банкова система. „Златният поток“ не може да се използва за никаква стопанска цел. Сюлейман може да направи само едно и той го прави. Нарежда на придворните майстори да изработят още добре обковани с желязо каси за събиране на златните пари.
Привидно с това историята би могла да свърши. Така фамилията на Сауд се издигна в редиците на свръхбогатите и ако се погледне същността на работата, и днес не се върши нищо друго освен това, че Саудитска Арабия получава пари за петрола и огромна част от тези пари (макар че точно не може да се установи колко) се излива в касите на саудитския владетел и на шейховете.
През изминалите години, повече от четвърт век от смъртта на Ибн Сауд, историята на саудитската фамилия обаче толкова много се преплита с петролната политика и с маневрите на световната власт, че не може да приключи с пълните със злато сандъци на Сюлейман.
Преди всичко трябва да се изяснят семейните отношения.
Ибн Сауд има 300 жени, седемнадесет от които се смятат за съпруги. От седемнадесетте пет имат правото на „първа съпруга“ и тези пет жени раждат дванадесет момчета. (Останалите дванадесет жени му раждат още двадесет и три момчета.) В момента — като се вземат предвид всички династични клонове — саудитската кралска фамилия има повече от 4000 мъже. Жените не се броят.
Тези 4000 шейхове на практика държат в ръцете си стопанския и политическия живот на страната. Един френски дипломат пише: „Саудитската кралска фамилия е нещо като дирекционен съвет на един огромен тръст.“ Когато Ибн Сауд умира, синът на първата му жена — който също се казва Сауд — привидно без каквато и да било вътрешна борба и трудност се възкачва на престола. Законен престолонаследник става първият син на втората му жена, Фейсал. Двамата мъже по способност и поведение коренно се различават един от друг. В сянката на баща си Сауд трябва да чака дълго, за да вземе трона. Вече е над 50-годишен, когато става крал. На практика не прави нищо друго, освен несъзнателно да пръска парите. Поддържа огромен харем, има 5000 слуги, строи фантастични и крещящо безвкусни дворци. За десет години пропилява един милиард и половина долара.
Това необуздано пилеене въпреки огромните приходи от петрола довежда страната до ръба на стопанската катастрофа. Фейсал, който вече разбира значението на саудитското петролно съкровище, изпраща синовете си в английски и американски университети и познава до известна степен дейността на международната банкова система. Той организира бунта на една ръководна група шейхове. Предлагат на Сауд да абдикира, а по-късно се задоволяват с това — да запази формално кралската си титла, но да отстъпи на Фейсал действителното ръководство на държавните дела (което означава и фамилните дела). По-късно Сауд от кралския трон организира заговор за завземане отново на властта, но мнозинството от фамилията застава срещу него. По нареждане на Фейсал най-висшият религиозен съвет в страната, „съветът на улемите“, лишава Сауд и от короната. Фейсал става владетел. Сауд заминава за Египет, където умира в пълно изгнание през 1969 година.
Фейсал управлява до 1975 година. Тогава един от шейховете на страничния клон на фамилията го убива с няколко изстрела. Скоро след това екзекутират шейха публично на главния площад на Риад. Няколко часа по-късно се събират на заседание петимата най-важни шейхове (в Саудитска Арабия ги наричат Вътрешните петима), за да вземат решение за попълването на престола. Членове на Вътрешните петима са двамата сина на третата жена на Ибн Сауд, Мохамед и Халед, двамата най-възрастни сина на четвъртата жена, Фахд и Султан, както и синът на петата жена, Абдалах. На заседанието Мохамед заявява, че както дотогава, и в бъдеще желае да се занимава с търговски работи и не иска да вземе пряко участие във властта. Така следващият син на третата жена, Халед, с разклатено здраве, се възкачва на престола през 1975 година. А за престолонаследник издигат най-възрастния син на четвъртата жена, Фахд. Така смяната на властта по върховете на фамилията протича сравнително гладко и Вътрешните петима оттогава играят решаваща роля в живота на страната.
До крал Халед застава най-възрастният син Мохамед с авторитета и опита си на делови човек. Фахд, следващият набелязан за крал, е със силна воля, целенасочен и властолюбив, който зад болнавия Халед представлява действителната власт. Шейх Султан, по-малкият брат на Фахд, става военен министър и главнокомандуващ армията, а синът на петата жена, Абдалах, осъществява задачите на вътрешната сигурност и е главнокомандуващ националната гвардия, съперница на армията.
Спокойствието вътре във фамилията обаче е само привидно.
Според имената на майките си синовете на Ибн Сауд се разделят на кланове, на племенни властни групи и съставът на Вътрешните петима отразява временното споразумение между синовете на третата, четвъртата и петата жена. Но от синовете на третата жена, Йилуви, след смъртта на Халед ще остане само Мохамед и така неизбежно властта ще премине в ръцете на синовете на четвъртата жена, Судеири. Тези синове и сега са известни под името „седемте Судеири“ и следващият крал ще бъде най-възрастният Судеири, сегашният престолонаследник Фахд. Успоредно с втория Судеири, Султан, от седемте братя само двама се занимават с деловите работи на клана. Другите още отсега заемат ръководни постове. Найиф е министър на вътрешните работи, Ахмед е заместник-министър на вътрешните работи, а Салман е губернатор на град Риад. Още по времето на Халед властта е съсредоточена в ръцете на „седемте Судеири“ в лицето на Фахд, както и в ръководството на военното и вътрешното министерство.
В началото на осемдесетте години се поставя въпросът, какво ще кажат за това синовете на Фейсал, внуците на втората жена на Ибн Сауд. Този клан по името на жената получава името Ал Шейк. Няколко от внуците са били областни губернатори, Сауд министър на вътрешните работи. Абдел Рахман е командир на моторизираните войски, Бандар е началник-щаба на въздушните войски, а Турки е ръководител на тайната служба на страната.
При такива семейни предпоставки политическите „гадатели по летенето на птиците“ очакват към средата на осемдесетте години в най-богатата на земното кълбо фамилия борбата за власт между клановете Судеири и Ал Шейк да реши по-нататъшното развитие.
В края на 1979 г., когато вече започват да се появяват първите признаци на борбата за власт, в живота на Саудитска Арабия се случва небивало събитие. Завземането на голямата джамия в Мека хвърля в опасност за живота цялата династия и борещите се кланове са принудени за известно време да оставят на заден план противоречията си.
Вероятно причината за странното завземане на голямата джамия в Мека и на още по-странния щурм светът никога няма да узнае напълно. Поради обясними причини шейховете ще останат неми, а главите на заловените нападатели (разбира се, без публичен процес) секирата на палача вече отряза.
Мястото на събитията само по себе си е също легендарно. Голямата джамия в Мека от векове е един от свещените центрове за мохамеданите в света. В дво-ра на джамията има една четириъгълна сграда с плосък покрив, в който се съхранява, обхванат в сребърна фуния, свещеният камък Каабе. Тежка черна покривка, избродирана с цитати от корана, покрива светилището Каабе. Масово поклонниците посещават джамията преди всичко от започването на Хиджра, мо-хамеданската нова година. (Тази дума означава изтегляне, преместване. През 622 г. на този ден пророк Мохамед тръгва с привържениците си от Мека за Медина.)
Огромен лабиринт от джамии обгръща двора, в средата на който се намира Каабе. През 1968 г. обновяват напълно редиците от колони и галериите. През 1979 г. в тази свещена джамия в деня на Хиджра нахлува група нападатели, личността на които и до днес не е установена. Те се справили лесно с пазачите, които поради строгата забрана, валидна за голямата джамия, не носят оръжие и са могли да се отбраняват само с дълги сопи срещу нападателите, въоръжени с автомати. Нападателите вземат заложници, между които членове на семействата на Яманския шейх, на министъра на петролната промишленост. Фамилията Сауд — което е равнозначно на ръководството на държавата — веднага обявява нападателите за еретици.
Това се налага, за да могат войските на шейх Султан и хората на националната гвардия на шейх Абдалах да използват оръжие между свещените стени. Първите съобщения, които, разбира се, преминават през филтъра на саудитската цензура, говорят, че еретиците, заели голямата джамия, искат техният водач да бъде признат за Махди, тоест за месия.
Въпреки строгата цензура новините бързо се разнасят, което показва, че щурмуването на голямата джамия не е дело на еретици и религиозни фанатици, а е действие със силно политически характер. Битката продължава две седмици, докато войниците на Султан и Абдалах успеят да освободят голямата джамия. Това вече говори, че окупираните прекалено добре владеят оръжието, за да могат да бъдат обявени само за религиозни фанатици. Появява се като свидетел един марокански поклонник, който разказва, че под свещените стени въоръжените окупатори произнасят речи срещу робството на саудитското население и бичуват грабителството и деспотизма на фамилията Сауд.
За това свидетелствува и фактът, че след освобождаването на джамията министърът на вътрешните работи шейх Найиф, един от седемте Судеири, съобщава, че в Саудитска Арабия се изпълнява най-масовата екзекуция. В осем града ликвидират 63 души. Извършват и няколко персонални промени в ръководството на армията и силите на сигурността, а така също сменят и губернатора на град Мека. И това показва, че става дума за въстание против военно-политическото господство на фамилията, а не за месианство.
По-късно се узнава, че окупаторите са искали да вземат като заложник самия крал Халед, главата на династията, който в деня на нападението е възнамерявал да посети свещения камък Каабе. На няколко пъти опериран от сърце, Халед се чувствува зле през съдбоносния ден и затова не се явява в джамията. Накрая въпреки строгата цензура светът узнава, че едновременно със завземането на голямата джамия в Мека е направен опит за въстание в Медина, близо до гроба на пророка Мохамед, и в град Рас Тамура, който е най-голямото петролно пристанище в страната.
Достоверността на официалния вариант за еретиците и очакващите Махди е напълно опровергана от френското съобщение, че специални, антитерористични отряди на парижката жандармерия са пристигнали в Мека с военен самолет, за да помогнат на саудитското разузнаване да ликвидира добре организираните въстаници. След това фамилията Сауд вече напразно повтаря варианта за безумния щурм на религиозните фанатици. Светът и в него онези сили, продоволствието с петрол на които зависи от Саудитска Арабия и от фамилията Сауд, стояща начело на свръхбогатите на земното кълбо, от този момент са принудени да се съобразяват с евентуалното събаряне на властта на фамилията.
През последната четвърт на века бурната история на фамилията е следната: от огъналите се, препълнени със злато сандъци на финансовия министър Сюлейман, през борбата на състезаващите се помежду си фамилни кланове до изтрезняването след завземането на голямата джамия в ръцете на фамилията Сауд се изля такъв поток изумително богатство, какъвто не познава историята на нито една милиардерска фамилия.
През последните години от господството на Ибн Сауд — предшествуващо засилващите се искания за национализиране в другите петролни държави — АРАМКО се съгласява да увеличи участието на краля. Оттогава Ибн Сауд получава 50 на сто от дохода от петрола. (Изразено на търговски език, оттогава и за Саудитска Арабия се прилага принципът по равно.) Скоро след това е измислен и така нареченият данъчен „скок“, който историята на петролната промишленост познава под името „златен трик“. Една част от преведените суми на краля се осчетоводяват като данък, платен на Саудитската държава. Понеже според американските данъчни закони един доход може да се обложи с данък само веднъж — тази сума АРАМКО приспада от сумата на данъка, който плаща на Съединените щати. С това изваждат 50 милиона долара годишно от джоба на финансовото министерство и ги поставят в джоба на фамилията Сауд — без тази маневра да струва нито стотинка на петролната компания. Всичко това обаче е само дребна хитрост. А въпросната сума се смята за дребна в сравнение с това, което се проследява през седемдесетте години и особено последвалата след близкоизточната война голяма петролна криза през 1973 година. Джим Ейкинс, смятан за „най-гениален“ специалист по петрола в американското външно министерство, който по-късно става посланик на своята страна в Саудитска Арабия, в една статия, станала прочута през пролетта на 1973 г., рисува застрашителна картина за бъдещето на снабдяването с петрол. Той пише: водещите промишлени капиталистически страни ще имат нужда от все повече петрол, от време на време петролът ще се смята за дефицитна стока и „ако не внимават“, през средата на 1980 г. цената на петрола може да стигне и до 5 долара за варел. В действителност предсказването на Ейкинс се оказва много бледо. През средата на 1980 г. цената на саудитския петрол стигна 30 долара на варел.
Когато Джим Ейкинс говори за петдоларова цена на петрола, в прочутата си статия я формулира така: „От времето на краля, станал крез, светът не е видял още такъв поток от злато, какъвто ще потече към Саудитското съкровище.“
През средата на 1980 г. петролът струва точно шест пъти, колкото смята Ейкинс в мрачните си предвиждания. Саудитите стават шест пъти по-големи крезове. Навярно нито те, нито изчислителните машини на големите американски, английски и швейцарски банки, които стопанисват имуществото им, могат да определят неговите размери.
Но от завземането на голямата джамия в Мека светът узна, че това огромно имущество е изградено върху пясъчна основа — в действителен и в символичен смисъл на думата.
Осемдесет години след легендарния щурм на Ибн Сауд и неговите четиридесет бойци в пустинята потомците му вече трябва да се съобразяват с това, че докато избухне битката за власт между клановете — седемте Судеири, внуците на Ал Шейк и Вътрешните петима, споровете ще се водят не за държавната власт, изродила се във фамилна власт, а за разпределяне на безбройните милиарди, скрити в бронираните подземия на чуждестранните банки.

**************

Ендре Гьомьори